Елена Денева пише стихове от четиринадесетгодишна. Днес  е на тридесет

Елена Денева написа стихове от четиринадесетгодишна. Днес  е на тридесет и до момента е подарила на света четири книги с лирика – „ Щастие в кибритена кутийка “, „ Картонен храм “, „ Сенки и бонбонки “ и „ Натюрморт с пеперуди “.

Кое е най-хубавото нещо, което ти се е случвало?

Иска ми се да имам вяра, че най-хубавото към момента не ми се е случило. Иначе са клишета: вдишвам, обичам, виждам, слушам и не знам.

Кое е най-лошото нещо, което ти се е случвало?

“Отвсякъде валят човешки загуби... “, споделя Виолета Христова, моя персонална самодива и редактор.

За какво служи изкуството?

За обичане.

Кой е най-големият ти боязън?

Страхувам се от самотата.

Една легенда от Нибиру споделя, че съществуват хора, които се стремят да бъдат самотни. Оазиси на изтънченото безмълвие измежду пустинята от мазна шум. Една легенда от Земята все в миналото ще опише, че и тук се срещат. Колко разсъдък има сърцето на създание, което си предизвиква болежка, с цел да разграничи себе си от останалия свят; с цел да се усети? Не зная, знам единствено едно: аз усетих вълнението на капката, плъзгаща съвършената си същина по листото. Знам още: усетих вълнението на листото, предлагащо съвършената си форма на капката. Да бъдеш е много по-трудно от това да присъстваш и да произвеждаш звук. Да отсъстваш, макар че усещаш болката на света, е изкуство.

СТУДЕНО
Колко да е студено – минус тебе, не повече.
Другото няма значение. Другото просто е климат.
С лятото под езика си мълча. Пак ще опитвам
да си запаля огнището с мисълта, че те има.

A несъмнено някъде вън още продават кибрити
дребни девойки със посинели усти и петички.
Сигурно някъде има – точно къде не питай –
и магазин за вяра
с две потънали в прахуляк полички.

Сигурно скита се някъде един каещ се Кай. Без Герда.
Герда стои на топличко до съвестта си заспала.
Пробва короната ледена, само че няма по какъв начин да се огледа -
тихичко хлипа насън поради счупеното огледало.

Сигурно има някъде и люпилня за феникси,
измежду пепелищата на клади от приказни книги.
Няма да потеглям да диря – още ми е студено.
Минус тебе, не повече. Но за премръзване стига.

РАЗГОВОР НА ВИСОКО РАВНИЩЕ
Не се разплакваш елементарно, може би?
Изглеждаш мощен: осъждам по делата.
Жесток изглеждаш – осъждам по орисите
на най-хубавите всред децата ти.

Аз по какъв начин съм ли? Реколтата кълни.
И ще пожъна двойно от посятото.
Понякога си случвам добрини.
Не постоянно. Нали ме знаеш, сляпа съм

за хубавия свят към мен,
за пролетта, за живите дървета.
Не съм ти признателна всеки ден.
И постоянно те проклевам за отнетото.

Не се разплакваш елементарно. Ти си мъж.
Изглеждаш мразовит. Съдя по стъклото.
Как смешно е сълзите да са дъжд,
когато дави хора и животи.

Не ме бит, както до момента.
Не ми е нужно да ме съжаляваш.
Благодаря за стръмната горест,
с която ме подари.
И ти прощавам.

БЕЗСЪНИЦИ – ИЗВИКАНО СЛЕД ТЕБ
„ Тъгувай си сама! “ – и си отиде.
По дяволите какъв брой доста бързаш!
Не желая и в съня си да те видя,
а думите ти дано се завържат
на възли от глупости, тъй че
и себе си нека да не разбираш!...
(Желязото е нищо без ковача.)
(Безводна, воденицата умира.)
Но кой от нас какъв е – не разбрахме...
Безплоден всеки гняв е. Исках единствено
за мене перушинка бяло благополучие,
че повторно не кацало на рамото.

СЕНКИ И БОНБОНКИ
Безбожно ми е. Всичко ми омръзва.
Апатията подвига свикав градус.
Разгръщам се. Заникъде не бързам.
Във дрешника – скелети от наслади.
В джобовете ми – сенки и бонбонки.
Безочие на шапката ми дреме.
Безбожно ми е. Но не се безпокоя –
каквото имам – иска ми се отнеме.
Каквото нямам... то се подразбира.
Каквото ти прошепна – ще се сбъдне.
Сега не ти е време за прозиране
на нежната ми полудетска мъдрост.
Огледай се във тихите ми длани –
сърдечните им линии пулсират.
Какво ти споделят – загадка ще остане.
Сега не ти е време за схващане.

Изображения и фотоси: Елена Денева